Резюме
Във времена на турбулентни и все по-трудно предвидими промени
от изключителна важност за устойчивостта на всяка организация е
изграждането на балансирана и далновидна стратегия, чрез която да се
отговори не само на бъдещите изисквания на пазара и клиентите, но и на
нуждите от персонал с определени квалификации и умения. Част от
предизвикателствата на „икономиката на знанието“ са и видимо
променящите се отношения между работодателите и техните
служители, а именно – преминаването от зависимост от организацията
към взаимозависима връзка с работещия в нея човешки капитал. Тези
тенденции за промени във философското разбиране на „психологическия
договор“1 за заетост все още не са силно разпространени в България и
работодателите у нас не им отдават заслуженото внимание поради
множество икономически, политически и психологически причини, които
не са обект на разглеждане в настоящата статия. Но въпреки това, в
условията на глобализиращ се пазар, повишена мобилност и достъп до
информация, вече се наблюдават нови нагласи сред работещите, като
последните стават все по-активни в придобиването на нови знания,
умения и трудов опит, съобразени с технологичното развитие и пазарните
нужди. Поколението в работоспособна възраст, придобило целия си
трудов стаж в условията на преход, както и поколението, което сега
настъпва на пазара на труда, изискват повече независимост от
организациите и открито и честно управление от страна на лидерите и
това важи за всички сфери на обществения живот, включително за
издателския бизнес и културната индустрия. Все повече хора в България
осъзнават важността да притежават и развиват своите професионални
квалификации и умения, и желаят да постигнат кариерните си планове по-
скоро в синхрон с организациите, в които работят, като очакват
необходимата лидерска подкрепа и разбиране. Затова темата за възможностите за професионално развитие, които работодателите
предоставят, и за връзката им с мотивацията и ангажираността е
особено актуална и значима. В настоящата статия е представено
авторско изследване на тази зависимост, проведено сред 176 служители
на трудов договор както в частни, така и в публични организации,
резултатите от което доказват тезата, че неспособността или
нежеланието на лидерите да инвестират в индивидуалното кариерно
развитие на служителите си, вплитайки го в организационната
стратегия, да причинят дълбоки кризи при осигуреността с персонал,
които в определени случаи могат да доведат дори до невъзможност за
продължаване на дейността.
За цитиране: Костова, Н. (2021). Кариерното развитие на персонала – предпоставка за организационна устойчивост и приоритетен лидерски ангажимент. Издател, том XXIII, брой 1, 27–39. ISSN: 1310-4624 (Print). ISSN: 2367-9158 (Online).